Кеворк Кеворкян: Не ви вярват.
Колективната памет от дълго време е извънредно подозрителна и в последна сметка несигурна и даже отмъстителна, тя към този момент е непристъпен път към Народа
Ние ще си останем орисани да одобряваме и да се помиряваме с всевъзможни провали
Радев е явен: с референдума за еврото той желае да зареди в някаква степен политическото си бъдеще. Властовият хайлайф също е явен: ще направи всичко допустимо това да не се случи. В театрото бяха набъркани, както се поставя, и брюкселската номенклатура, също и проклетите руснаци – те пък са комфортното опрощение във всички случаи.
Липсва единствено най-важният „ детайл “: Народът. Той към този момент не може толкоз елементарно да бъде баламосван, по тази причина е по-добре да бъде държан встрани. Задълго, а може би и вечно, това ще бъде неговото предопределение: глух очевидец на една мътилка, още по-добре ще бъде, в случай че и ментално е изумен в някаква степен. Всичко обаче ще се прави в негово име – те и името му свиха и деликатно управляват използването му. Той към този момент е „ суверен “ някакъв, само че въобще няма да бъде забелязван, няма го и толкоз.
Ще майсторят измамите си към този момент не толкоз за него, що се касае за себе си, за участниците в Голямото Надлъгване вътре в Сектата – за това напълно примитивно зрелище и още повече несмислено, само че пък и неизбежно. Старайте се, юнаци, и ще си получите заслуженото: венец с насърчителен надпис от Брюксел, венец – без надпис – от Вашингтон, Народът ще изчака за венеца си.
Него обаче към този момент въобще не са в положение да го излъжат същински. Той не се интересува нито от лъжите им, нито от истините им. Окончателно е изпуснат – а имаше време, когато им се доверяваше, даже бъркаше лъжите с фантазиите. След това, и преди изцяло да се отчая, се опитваше да открие някаква най-малко оскъдна истина зад лъжите, с които го хранеха. После и от това се отхвърли. И в този момент би трябвало някак да се „ размагьоса “, с цел да се отърси от апатията си. Ерофеев загатва за потребността от размагьосване в „ Енциклопедия на съветската душа “ – извънредно време е някой да сформира енциклопедия на българската душа, само че никой няма да се нагърби с това. И най-после ще се превърнем, както споделяше един създател, в „ народ, нуждаещ се от плесница “.
Част от същия този Народ през годините последователно бе отписвана, и то обществено, без никакви терзания. Още преди седем години, когато взеха решение, че Народът е замаян в задоволителна степен, оповестиха, че един милион 665 хиляди българи някак оцеляват под границата на бедността – и това бе едно от фамозните български „ чудеса “, за които нямаме пояснения, а всекидневно и не ги търсим.
Държавата невъзмутимо бе отписала 1 665 000 нашенци от естествения живот, беше ги бракувала – и оставаше единствено дефинитивно да ги заличи. Имахме си работа с страна заличител – само че това не стресна останалите, които към момента не бяха отписани, и по този начин стана ясно, че те заслужават освен това от една плесница. За няколко дни обаче всичко бе забравено – Държавата се окичи и с този срам, единствено дето не се похвали с него. Трябваше да го приемем като едно от рутинните изстъпления на Кръвожадния Преход, с които към този момент бяхме привикнали.
Но си зададохме въпроса, за какво ги отписват от естествения живот таман тези 1 665 000 клетници, най-вече пенсионери – за какви грехове? Дали пък това не беше форма на някакво възмездие, тъй като ги виждат като неуместни очевидци от едно отминало време, които към момента сънуват един различен живот – непретенциозен, само че въпреки всичко редовен? Не е малко това „ нарушение “ – само че дали заслужаваха да бъдат зачертани въобще? И този въпрос остана без отговор.
Народът с необяснима незаинтересованост одобри вендетата против отписаните – и човек се пита, дали няма да одобри по този начин и личното си отписване. Сякаш, без даже да го осъзнава, се е оставил на прищевките на Съдбата. Уморен е и да разчита нейните знаци.
Веднъж едно бездомно куче, другояче луксозен образец от породата си, се появи и остана пред парадния вход на Парламента – като че ли демонстрираше ролята си на основен церемониалмайстор на всичко, което се случваше в постройката. Тя пък, съгласно легендите, е издигната върху турско гробище за нарушители. Най-сетне неотдавна депутатите се стреснаха и избягаха от нея – и се заселиха баш в някогашния Партиен дом на Българска комунистическа партия, едвам стане напълно явно, че са едни несръчни преструванковци. По-придирчивите от тях желаеха да бъдат отстранени някои скулптурни детайли, свързани с „ оня “ режим – без въобще да се сетят, че цялата постройка може да се одобри и като гробище, което приютява неприемливи за новите демократи духове.
Всички тези знаци – като стартираме от пришествието на едно инцидентно куче, което може би е намек, че не трябва да чакаме кой знае какво от случайници в политиката – дават задоволително храна за една магична, в случай че ли не и приказно смахната история. Ако бяхме в Латинска Америка, в случай че имахме своя Маркес, към този момент щяхме да разполагаме с нея. И във всеки
случай тя щеше да е доста по-впечатляваща от провинциалното театро, което се разиграва към еврото.
Радев поначало е отписал референдума – даже единствено законовите трудности пред него са непреодолими, той е наясно с това. Но желае да се „ вложи “ в паметта на публиката по един приемлив/изгоден за него метод – и да се възползва в близкото бъдеще от тази инвестиция. Бърка обаче - груповата памет от дълго време е извънредно подозрителна и в последна сметка несигурна и даже отмъстителна, тя към този момент е непристъпен път към Народа. Всички желаят да се доберат до него – само че без да си дават сметка, какво тъкмо му се поставя. И поради това естественият разговор с него е авансово жертван.
Преди време в тази графа цитирах една фраза на Чърчил, само че не е неприятно да го сторя и в този момент, около 80-годишнината от края на Втората международна война, когато всички се пробват да приватизират успеха. Фразата е: „ Пантите на ориста се обърнаха в Сталинград “.
В нашата жалка действителност обаче е неуместно да чакаме да ни бъде направена сходна услуга – минимум пък от ръждясалите панти на не по-малко ръждясалата ни Съдба.
Ние ще си останем орисани да одобряваме и да се помиряваме с всевъзможни провали - даже покорно се съгласяваме да бъдем зачислявани или отчислявани от Истинския Живот. И към този момент всичко ни наподобява като една огромна машинация – даже един референдум, дали заслужаваме въобще да живеем, ще ни остави безразлични.
Те/Властниците са отписали Народа – Народът пък ги е отписал тях, оставил ги е да се гънат в очакване на венци от чорбаджиите си.
А също така, и на първо място друго, ТЕ би трябвало да се научат да приказват с Народа.
Инфо: Труд.бг
